Нова книга за Ататюрк ще бъде представена в Кърджали

🔺 Снимка:haberbg.net

               I.

  Някои не се върнаха.
Излегнали по гръб, нощем гледахме високото небе с надеждата да зърнем някоя падаща златна опашка, но куполът на мрака беше пронизан от безброй искрици, които спокойно примигваха в своите далечни галактики. 
                Беше красиво, но и страшно да си представиш немислимите разстояния до тия блестящи точици – сърцето се свиваше при мисълта за краткостта на човешкия живот и съжалението, че никога няма да стигнеш до тях. Тревите ухаеха на отиващо си лято, черни в августовския мрак, меки и – по склоновете на хълма, където беше се сгушила притаилата ни селска къща, течаха тънки бистри поточета, които долу под пътя се събираха в дола, чието устие ги вливаше в язовира. 
                Тогава видях Птицата! Нея няма да я наричам с името ѝ – наречеш ли я гълъб, сокол, чинка, сойка – тя вече става предмет, анатомичен обект с крила и пера. Тя може или не може да бъде опитомена, тя лети тук и там, за да намери храна: обикновен организъм, тленно явление, шепа анонимен живот…
                 Но това беше Птица. Живо небе, устрем, политнал между пропасти и клисури, над върхове и лесове – с една – единствена цел, с една точка в битието, която я очакваше долу в равнината, по средата на Златната земя. И Птицата полетя натам…
                  Видях как разгребва небето преди хиляда години – сумрачно е, облаците тежат, влагата е пронизала крилете ѝ, но тя гребе и бърза за някъде – може и към гнездото, напуснато вече от порасналите ѝ деца; в човката си носи едно семенце, а в него са скрити корени и клони, листа и песни – побрали са се дните на едно отишло си лято с всичките му безумия и прелести. През това лято край дървото, родило семенцето, са минавали хора и животни, над него са изгрявали слънца и са залязвали луни – сезоните са се сменяли и преплитали като нишките, които предачките  на съдбата плетат за всеки от нас; отшумявали са празници и нашествия, отивали са и са се появявали бедствия и събития. 
                  В края на лятото семенцето е паднало на земята, птицата го е грабнала в  човката си и го е понесла. По пътя го изпуска – вероятно от някакъв порив на вятъра или среща с по-силни птици, или друго… Семенцето пада, преживява зимата и пониква… 
                  После на това място идват хора, появява се това селище – селището на любовта, което сега се простира притихнало долу в маранята с червените си покриви и белите сгради, с нашето минало и с бъдещето на децата ни, на техните деца. 

                II.

    Преди да задуха онзи вятър на промените, Имдат следваше във философския факултет. Младежите от неговия  край предпочитаха по практичните професии – най-много бяха кандидатите за медицина и агрономство; не бяха малко и желаещите да учителстват. Но Имдат избра  литературата и философията; кариерата не го вълнуваше особено, интересуваше го светът с неговите удивителни тайни, с чудото на битието, необятността му, драматизмът на съществуванието. Радваше се, естествено, че ще  бъде сред малцината с висше образование от родопския край и радостта му беше двойна, защото баща му – изключен от партията поради несъгласия с наложената партийна линия – се притесняваше, че ще пречат на сина му да следва.  
             – Застояла вода да не пиеш, бърза вода да не газиш. Запомни: само ти ще бъдеш в състояние да преодоляваш изпитанията, на които ще те подложи животът. Никой друг! – погали  го по голата глава той, докато чакаха автобуса на спирката на Уисча в късната есен на 19… г. Баща му винаги намираше най-точните думи, които никога не бедстваха; те винаги удовлетворяваха глада на  събеседника. Препатилият старец ги изричаше с любов и с болезнено чувство за отговорност.
            Отсреща, побелелият от ранния сняг, връх Карлък сякаш им се усмихваше – младежът от селото отиваше да учи в университет.
             През прозореца на автобуса Имдат погледна селото  и го запамети с цвят на тютюн; в усещанията му то остана и с аромат на къпина… Есента ухаеше на окосена трева и катран.  Това ухание му вдъхваше сили и увереност, че ще преодолява много дистанции…

               III.

               Докато следваше, интересът на Имдат към философията и литературата се превърна в страст. Редовно посещаваше семинарите  по философия на историята и теория на литературата. В есето си за Ейбрахам Линкълн, което като член на Дискусионен клуб „Млад философ“, прочете в аулата на университета, беше написал как  един американец, който никога не е мислел, че ще стане президент и обичал да казва за себе си, че такава зелка като него никога няма да поникне, произнася реч, която става символ на демокрацията. В нея той се връща в миналото, за да отдаде значимото на   предците,  сътворили  нова нация, зачената в свобода; посветили се на вярата, че всички хора са създадени равни. Имдат обърна внимание на мисълта, че ако само веднъж бъде изгубено доверието на хората, то никога няма да бъде спечелено повече. Те могат да бъдат лъгани известно време, може дори някои да бъдат лъгани винаги, но не могат да бъдат мамени всички хора през цялото време.  Имаше бурни аплодисменти, но само той забеляза ехидните усмивки на няколкото души на първите банки, които скришом пиеха водка в пластмасови чаши… 
             Тогава го нарекоха Ейб и това прозвище така се лепна за него, че повече не се отлепи.
          Като студент Имдат се справяше добре. Живееше в студентските общежития; често с колегите се събираха в неговата стая, по чиито стени се усмихваха няколко броя на издавания от него вестник „Гъдел”. Изданието беше популярно сред студентите, защото осмиваше много от недъзите на обществото. При гостуванията си  едни от студентите седяха на леглата, други направо на пода. Обсъждаха поредния брой на вестника; водеха приятни и увлекателни разговори, в които Имдат участваше активно. По свой начин се вълнуваха; не знаеха  как да възприемат съвременното устройство на света и обществото; говореха за университета, професионалната реализация, изкуството да  се живее и обича, литературата, философията; спореха за поети, писатели, художници... Кое е добро и зло, кое – човечно, кое – истина и лъжа? Вечните въпроси, на които никое време не е намерило отговор. Годините бяха ли лекокрили…!? Слушаха Рей Чарлс, Том Джоунс и най вече Пинк Флойд и „Стената”...  
            – Кое е зло и кое е добро? Можем ли спокойно да твърдим, че знаем отговора? – попита Панчо, барабанист на университетския оркестър, който  след години щеше да стане издател на  многотиражката „Подем” в гр. Джабел.
              – Смятам, че ние винаги сме в ситуация на избор. Доброто в човека воюва със злото в него. От живота си досега и от философската литература, която съм чел, стигам до извода, че противоречието не е между добрите и лошите. То е вътре в нас. – отговори Имдат и си припомни думите на баща си, които никога не гладуваха.
            – Колкото и да ни е трудно да го повярваме, зло има. Вижте, не мисля, че злото е изначално. Убийството не е ли зло? А изнасилването?– включи се в разговора Мишона, който по-късно стана директор на основното училище в Рогозка.
              Много често присъстваше Светла от Брезник, която често се изтягаше на леглото на Имдат, кръстосала дългите си, много хубави крака и рядко се намесваше в разговорите. Но обичаше често да повтаря:
                    – Миналото лято с Имдат бяхме на експедиция по топонимия в Родопите. Изкарахме великолепно. – Светла привличаше мъжките погледи – хармонично тяло, очи –кафявочерни, коса – катранена, устни – плътни.  На срещите идваха Мехмед, Вълчо и Хари от Биологическия факултет – скромни и симпатични момчета от родопските села, с абитуриентски костюми. Те слушаха внимателно, без да се намесват активно в дискусиите, затова тяхното присъствие не се забелязваше. Затова пък Демир Ахмед от Медицинската академия не си затваряше очите и ушите.
              – Да приемем, че злото не е изначално. – Имдат запали цигара. –  Съгласете се, казват, че дяволът подтиквал към зло, обаче ние не се ли навиваме да го извършваме сами? Преди малко казах, че ние се намираме постоянно в състояние на избор, който  предполага свободата да избираме между различни възможности. Имам един въпрос – добро или зло е това, че хората в нашия край не могат да се виждат с близките си от другата страна на Родопите, а и останалите не могат да излизат в чужбина? И знаете ли колко млади хора погинаха край границата? Свободни ли сме да избираме? – запали се Имдат и продължи – Същността на въпроса е как и какво избираме? Дори и робът има възможност да избира: между пасивно и гордо примирение; между примирение и съпротива.
            – А ти, Имдат, смяташ че за това е виновна само нашата система?  – намеси се в разговора Демир Ахмед, онзи от Медицинската академия, за когото се шушукаше, че едно има на ума си, а в уста друго носи. –  Вижте, злото зависи от гледната точка. Примерно, ако някой прави зло и това му доставя удоволствие, какво става тогава? Нали сме гледали филми, в които серийни убийци се наслаждават, когато насичат някого на парчета и го заравят. А Господ защо ни позволява, защо не ни спира? 
        Абе за какво съм се хванал с този, който ще ми докара беля на главата, си помисли Имдат, но все пак реши да отговори: 
              – Светът е голямо и сложно нещо. И той едва ли някога ще бъде разбран докрай, тъй като в него има такива явления и събития, че храната за творчество е повече от достатъчна. Никой не знае как е устроен светът и малцина могат да предложат дори варианти за неговото устройство. –  каза спокойно Имдат и също така спокойно продължи:
                – Миналото и настоящето са изпълнени с примери на вандализъм на ума и на гения – от примитивните оръдия на труда, превърнати в средство за лов, до неутронната бомба и други още по-чудовищни средства за масово унищожение…  Интересува ме дали е възможно красотата да обуздае разрушителните човешки страсти, да умъртви егоизма, злобата, омразата или изобщо да ликвидира злото в неразумния, безмилостния, ненаситния свят? Ще победи ли красотата цинизма, егоизма, потребителството, хедонизма, користолюбието, агресивността, корумпираността, коравосърдечието, самочувствието на всепозволеност и т. н ? А  любовта, доброто, истината не са ли по-способни да спасят света отколкото красотата? 
             –  Хайде да смажем струните. Дайте малко ноти! – провикна се Митрона.        
           Бутилката водка мълчаливо премина от ръка на ръка. А течността като изтърван дух щастливо и усмихвайки се, се изпразни. 
            Заговориха за изпита по литературознание, летезе, както го наричаха  студентите. 
              – Доцент Иванов отстранил от конспекта темата за класовост и партийност в литературата. Някой докладвал за това на ректора и  здраво му стегнали юздите, но му се е разминало. – осведоми Мишона.
            – Всеки един от нас носи в себе си по един Маккарти – със сарказъм каза Имдат и погледна в ъгъла на стаята, където паяжините очакваха своите жертви…
             –  Кой е пък този? – попита Демир Ахмед като куче, което души през плет.
             – Председател на Комисията за разследване на комунистическа дейност в конгреса на САЩ през 50-те години. Тя  била създадена, за да бъде пречупен духовният гръбнак на американците. Маккартистите надничали във всички сфери на живота – в училищата, киното, театъра, политиката, университети…, съсипали живота на хиляди интелектуалци… 
              Имдат вдигна глава и видя как нощните мушици кръжат около електрическата крушка и после умират и падат на пода. 
            – Ейб, мълчи! Нали знаеш, от това глава не боли. Още не са ти простили за есето за Линкълн. За малко да те изключат от университета. Я, остави всичко и разкажи за кервана и магарето – намеси се Панчо, който знаеше да  държи езика си зад зъбите…
              Имдат обичаше да разказва за интересни неща – беше сладкодумец. 
             – Дядо ми е участвал в няколко войни; там се е срещнал с разни хора и знаеше куп неща – започна той. – Веднъж ми разказа как един стопанин искал прошка от камилата си, като се обърнал към нея:
              – Камило, прости ми за всичко. Много те товарих, слагах ти повече багаж, отколкото можеш да носиш, държах те жадна, малко храна ти давах, биех те много често. Зле се отнасях с теб, съзнавам го и се чувствам виновен. Преди да си отидеш от този свят, ще ми простиш ли всичко това?
            – Камилата отговорила: 
            – Вярно е всичко, което казваш, стопанино. Всичко това ще ти простя, но едно няма да мога – защо отпред за водач на кервана винаги слагаше магарето!
             За миг настъпи суетене.
               – Искаш да кажеш, че ни управляват магарета!? – привидно с безразличие попита Ахмед Демир. Настроението на Имдат мигом помръкна. 
           – Не съм казал такова нещо. А ти накъде биеш? 
          – Наникъде. Искам само да разбера какво имаш пред вид. – нагло отвърна Демир Ахмед. Помисли, но каза: „Тоя Имдат за какъв се има, та се прави на всезнаещ. Той ли ще оправи света?“ 
          – Май и у нас има подобни симптоми. Могат да ни насолят здраво за това, което мислим и говорим – вмъкна се в разговора Мишона.
          – Оставете ги тези приказки, това са празни работи. След като прочетох „Щилер” от Макс Фриш, аз станах друг човек: в живота има по-ценни неща – обади се  Светла и замлъкна, сякаш отлетя към мечтания живот.  Не се разбра в какъв смисъл се е променила тя и затова никой не реагира на думите й.  
           Мехмед рязко стана от мястото си и се обърна към Демир:
          – Това, че баща ти е голям клечка в окръжния съвет не ти дава право да се държиш нагло и привидно ядосано се провикна:
           – Вълчо, какво я цункаш тази бутилка като кокошка, която ще снася, ама не знае къде. Дай я насам! 
            Веселието и доброто настроение се възстановиха. Светла обаче не пропусна подозрителния тон на Демир Ахмед, когато задаваше въпросите си.  Внимателните ѝ зелени очи забелязаха онова, което другите не виждаха сега, а тя щеше да се сети за него с горчивина и съжаление чак, когато щеше да е невъзможно да се направи нещо…

                  IV. 

🔺 Снимка: haberbg.net

   Дойдох да уча в столицата преди години. Студент съм четвърти курс. Следвам философия, а детската ми мечта беше да стана летец, но съдбата е решила друго… Исках да летя – не ми разрешиха… Бях на шест години, когато сънувах, че под леглото ми има подарък – самолет. Събудих се, потърсих го и като разбрах, че го няма се разплаках, питах къде са го скрили, напразно… Пак се разплаках…  

          
  Сега в паметта ми изплуваха спомени… Един ден бях отишъл на село, където ме срещна селският учител Йосиф, когото в околията наричаха Учителя. Не само, защото беше учителствал дълги години по тези места, а е работил като агроном, зоотехник и председател на текезесето.  Той бе се превърнал в част от историята на този край или история на самия край. На всички им се струваше, че този човек такъв си  се е родил тук – благ, белобрад мъдрец.  Само един-двама знаеха, че е дошъл тук от Ломско преди 40 години.
                Учителят Йосиф ме хвана за ръката.
              – Момчето ми, дойде ли си най-най сетне? – ме попита той и продължи:
             –Вече няма време, изчакай малко.
           С бързи крачки се отправи към къщата, в която живееше. След няколко минути се върна, като в ръцете си държеше книга с черна дебела подвързия. С треперещи ръце я разтвори и измежду пожълтелите ѝ страници извади още по-жълти листове:
       – Това е неизпратено писмо на баща ти до ЦК на БКП с молба да му бъде отменено наказанието, наложено му преди две години. Направих  всичко възможно да разбера защо баща ти е бил изключен от партията. Търсих документи, разговарях с хората, но нищо не успях да науча. Пазя това писмо. Отдавна исках да ти го дам, но все не се решавах. Прочети го, добре е да се чете миналото. Баща ти беше малко дръпнат, но – правдолюбец и честен. Стана жертва на завистливи, некадърни и отмъстителни хора. В ония години най-голямото му нещастие беше, че нямаше сериозни противници, а само мъничета около него. И те не му простиха. Баща ти беше изключен от партията, лишен от правото да заема длъжности в партийните, стопанските и обществените работи. А беше един от основните кадри на партията – първи председател на земеделското стопанство, първи партиен функционер, главен организатор на културната революция. Впоследствие бе обявен за буржоазен националист. Но злобата и завистта не са нещо ново. Има една притча, която се приписва на  Ибн Фалдан, който след посещението си през Х век във Волжска област пише, че когато видели, че някой е прекалено одарен и че се отличава премного от останалите по ум, по святост и земни подвизи, прабългарите казвали, че мястото му не е сред тях, а че трябва час по-скоро да отиде при Тангра, за да му помага да управлява света – и те помагали на този човек да замине на оня свят, като го обесвали на някое високо дърво или го удушавали с въже… 
              Учителят Йосиф млъкна, пое въздух и продължи:
            – Казват, че въжето е хубаво, когато е дълго, а приказката – къса. Та, очевидно баща ти е писал няколко писма до ЦК на БКП с молба да бъде възстановено членството му в партията. За голямо съжаление не открих никаква следа от тях. Последното, не изпратено, което намерих между страниците на повестта „Хаджи Мурат”, е в отговор на писмото на същия ЦК на БКП до него, както ти казах. Със старческите си ръце разгърна писмото и го прочете:
        „Др. Захирев, наистина, от изключването Ви от Партията до сега са изминали повече от две години, но от потвърждаване наказанието ви от политбюро на ЦК на БКП са изминали само осем месеца. Ето защо контролната комисия се занима с вашата молба и реши за сега да не удовлетвори желанието ви отново да кандидатствате за член на партията, понеже е още рано. Продължавайте да вземате активно участие в обществено-политическия живот и в изпълнение на стопанските задачи, с което ще ускорите приемането ви отново в редовете на партията”.
           Слушах безмълвно. Учителят Йосиф млъкна и ме погледна, усетих, че ме глада през мене…
                – Ето, синко, а сега ти прочети писмото на баща ти.
                 Поех жълтобелите страници: 
                 – Другари, на…август 1962 г. получих писмо-отговор по повод няколкото мои изложения във връзка с изключването ми от партията на … януари 1960 г., както и молбата ми до ЦК на БКП относно възвръщането членството ми. В писмото си вие ми съобщавате, че от потвърждаването на наказанието ми от Политбюро са изминали само осем месеца. Държа да подчертая, че от изключването ми вече изминаха точно две години. 
          В няколкото си изложения съм изтъквал причините за изключването ми, а в молбата си описах своята работа и резултатите от нея. Както и вие ме съветвате, аз и след изключването ми продължих и продължавам да работя както в службата си, така и в обществената сфера. Нямам намерение отново да описвам какво и как работя. Моля за това да се информирате от съответните ръководства.”                    
             Аз прекъсвах четенето, и докато четях често затварях очи и се унасях; усещах тръпки по гърба си, после черпех незнайни сили и продължавах:
             „Изхождайки от всичко това заключавам: От датата на потвърждаването на наказанието ми от политбюро на ЦК на БКП са изминали две години и осем месеца. Въпреки изключването ми от партията, аз продължавам да работя със същия ентусиазъм, както преди.
             Тъй като за мен винаги е било висока чест да бъда в редовете на партията, то аз моля ЦК да възвърне членството ми в нея. Мисля, че имам достатъчно дела зад себе си и вяра в бъдещото, за да ми се дава право отново да бъда кандидат-член на партията…”
              Това беше писмото. Аз въздъхнах, но ме обзе душевна пустота, устата ми пресъхна, сърцето ми затуптя. Терзаех се, мислех... Защо баща ми е бил  изключен от партията и освободен от всякаква работа; какво е направил, какво не е изпълнил, как са постъпили с него? Защо? Въпросите гъмжаха в главата ми, без да намерят отговор… В съзнанието ми изплуваха думите на баща ми „Кара Мехмед и Топал Али ме предадоха”. Тогава бях малък и не обърнах внимание на тези думи, а  не знаех какво означава някой да те е предаде; не знаех, че предателството е най-голямото злодеяние…
            Черният клюн на мъката има само един език и това е сълзата. Седнах върху гърба на горещия ден и две сълзи  парнаха  страните ми. Учителят Йосиф отново ме погали по голата глава:
           – Момчето ми, нашето развитие след 50 и 60 – те години на ХХ век се наричаше ускорено. Пробуждането за нов живот тогава се оказа в ръцете на ниско образовани хора. Изкарали краткотрайни партийни  курсове в околийския център, те се връщаха по родните си места, за да бъдат избрани или назначени за партийни и стопански ръководители. Никога не са получавали нужната интелектуална и теоретична подготовка, за да ръководят дълбоките процеси в обществото. В интерес на истината трябва да кажа, че някои от тях се изградиха като компетентни ръководители, сред които и баща ти.
             В светлината на разсъжденията на дядо Йосиф видях отчетливо баща ми, облегнат на дънера на големия орех в двора на къщата ни, да гледа никъде… Мама каза, че е бил в неведение, не знаел как да постъпи, дори бил загубил способността да мисли. Много вярвал в партията… А аз удостоверявам, че никога в живота си не съм виждал такъв празен поглед…
      V.
       – Ейб, изпитът приключи, а тебе още те няма – провикна се колежката     му Еми и показа снежнобелите си зъби. Често между тях преминаваше приятна, галеща  душата светлолилава светкавица. 
              – Здравейте, колеги! – Имдат беше с черен костюм, бяла риза и тъмна  вратовръзка, обувките му светеха; обичаше да се носи така – от уважение към себе си и другите. Така го беше възпитал баща му.
            – Абе, в този чудесен ден ние ще се изпотяваме, вместо да отидем в планината. Няколко дни прекарах на село – беше удивително! – усмихнато рече той. 
              В това време от другата страна на коридора се появи слабичко русоляво момиче,  дръпна Имдат настрани и му зашепна на ухо. 
               Само това не очакваше! За какво ли точно преди изпит го викат в деканата?    
               Обстановката в кабинета му бе позната – беше се явявал  на изпит по литературознание. Деканът бе същият доцент, който бе отстранил въпросите за партийност и класовост от конспекта по Теория на литературата. Беше висок мъж, с прошарена коса, широко лице с брада без мустаци. Студентите го тачеха не само, че лекциите му бяха интересни, а отвреме на време пускаше язвителни критики по адрес на управляващите.  Той е един от водещите специалисти в областта на фантастичната литература. Автор е на множество статии по проблемите на научнофантастичната литература, философията, естетиката и киното. Когато Имдат влезе в кабинета му, го видя да седи зад бюрото си  и подписва някакви документи; няколко пъти стана, взе някакви книжа  от лавицата и се върна на мястото си. Изглеждаше, че  се бе отнесъл някъде далеч и сякаш не забелязваше влезлия Имдат, който стоеше прикован към вратата. Но това беше само на пръв поглед. След цяла вечност, без да вдигне глава, деканът намести очилата с дебели рамки и мимоходом, уж между другото, попита:
             – Какви са тези магарета и камили? За какво ти е този Маккарти?
              Въпросът го блъсна като тесла между очите. Коленете му омекнаха, сякаш бяха направени от желе. Изведнъж стаята му се стори тясна, а таванът толкова нисък, та му натежа на главата. Лицето му придоби цвета на глината от Дрангос дере, от която с баща му, след изключването от партията и изгонването му от работа, правеха плочки и ги продаваха на селяните, които покриваха подовете на новите си бани, които изграждаха на мястото на старите хамами. 
              – Говорил си, че нещата у нас не вървят… –  изпитателно го погледна деканът.
               –  Няма такова нещо, другарю декан. Нищо не съм приказвал. – С изтънял и дрезгав глас отговори Имдат, прехапал езика си.   
             – Събирате ли се в твоята стая в общежитието? – пак тихо попита деканът.
              – Да… – потръпна Имдат.  
              Тревожна бръчка набразди челото му, за сетен път поднесе ръката си към устата и забеляза, че ноктите му са изгризани до кръв…
              Прозорецът на деканската стая беше разтворен широко; тя се изпълваше със свеж въздух,  който вместо да го ободри, го изпълни с ясно  предчувствие за нещо невъзвратимо. По слепоочията му избиха капчици пот, очите му роиха сълзи, които бавно изтекоха, заобикаляйки трапчинката на лявата му буза; в гърлото му заседна буца; стомахът му се сви от нерви и се превърна в тежка бучка; премреженият му поглед, напомнящ онази паяжина в ъгъла на стаята, в която водеха дебати, губеше силуета на декана, чието лице придоби сериозен и притеснен вид, божем искаше да отхвърли тежък товар от гърба си.
       – Животът е пълен с капани. Не мога да ти помогна, момчето ми. И нищо повече не мога да ти кажа.
        Имдат дочу отчетливия му глас и не видя как той погледна през прозореца накацалите по чинарите врабчета, но миг след това  долови небрежния му поглед, отправен към отсрещния ъгъл на стаята.   Той не можеше дори да подозира, че там е монтирана микрокамера.
              VI.  
            Онзи ден препрочетох отново на Херман Хесе  Степният вълк. Спомних си следното:
          Няколко пъти изразих мнението, че всеки народ и дори всеки отделен човек вместо да се приспива с измамни политически въпроси „за вината“, е по-добре да се саморазследва доколко той лично поради грешки, пропуски и лоши привички е съвиновен за войните и за всички други беди на света, навярно този е единственият път да се избегне следващата война… Никой не може да се самоупрекне и в най-малкото, никой няма каквато и да е вина. Но, две трети от моите съотечественици четат вестници, всяка сутрини вечер четат дрънканици, всеки ден биват обработвани, предупреждавани, насъсквани, у тях подклаждат недоволство и озлобление, а целта и краят на всичко това е отново войната, следващата, идващата война, която положително ще бъде още по-ужасна, отколкото беше миналата…  Откакто го знам, това ме скова и доведе до отчаяние, за мене вече няма „отечество“ и никакъв идеал, всичко е просто декорация за господата, които подготвят следващото клане. Няма смисъл да разсъдиш, да кажеш, да напишеш нещо човешко, няма смисъл хубави съждения да вълнуват ума ти…

         VII.

           След като излезе от деканата, Имдат нито можеше да мисли, нито знаеше накъде да тръгне. Вече знаеше, че чашата никога няма да се напълни. Самотна пейка под един кестен привлече вниманието му… Когато стана, слънцето уморено се прощаваше със сенките,  а последните му лъчи струяха  между клоните. Като се съвзе, първата мисъл беше за  баща му.  Старецът, който не криеше гордостта си  от него, беше дал обет, че след дипломирането му ще заколи коч  и  ще раздаде месото на комшиите. Имдат отиде в пощата  и  на бланката написа: “Тате, сесията приключи. Не ме чакай. Скоро няма да се върна. Изпращат ме на бригада в Белене. Слана попарила реколтата. Целуни мама”... 
            Имдат усети неописуем глад за думите на баща си, които винаги засищат.

              VIII.

🔺Снимка:haberbg.net

               В Белене бях в една килия с университетски преподавател по философия. Беседите с него затвърдиха в мен убеждението, че след като ме освободят от заточението, да се занимавам с философия. От него разбрах, че Хегел въвежда категориите „идея в себе си“ и „идея за себе си“. Идея в себе си  разглеждам и използвам във връзка със самоотъждествянето на личността със себе, предназначението й в битието.  А идея за себе си – като  личност, която  търси отговор на въпросите какво е предназначението на човека в света, откъде идваме и накъде отиваме, какъв е смисълът на живота, пътищата за реализация на целите, които си е поставил човека. Да знаеш какво и как да го кажеш; да разбираш това, което се казва, а често и това, което се премълчава;  да знаеш да разказваш, да умееш да слушаш и да проявяваш разбиране, означава в общуването да търсиш красивото, възвишеното и стойностното.
               Много мислих дали да споделя мислите си, защото не исках да преча на повествованието. Повествователят очевидно така е решил. Това си е негова работа, но аз трябва да си кажа думите. И казвам. При определени условия индивидът, а не рядко и родът, прекарва реалното си битие в противоречие с предходно настоящето като неосмислено минало. Затова всяко послание да се върне към своята предистория съзнанието преживява като страх от истината и затова избягва мисълта за бъдещето. Това състояние на актуалното съзнание става възможно да се преодолее под формата на „проглеждане“, „просветление“ и смелост да се превърне във воля и осъзната необходимост от изследване на родовата предистория като генетична предпоставка на разбиране на корените на обективното съзнание. То е  задръстено с множество предразсъдъци и предубеждения и поради това е лишено от енергия за възраждане на обективния дух, в който е закодирана предисторията като ключ към актуалната история. Желанието да се придобие този ключ чрез осмисляне на обективната предистория и нейните проекции в просветеното индивидуално или родово съзнание предполага определена по-висока степен на духовно развитие.
               Спомняте ли си репликата на онзи американски сенатор, който казва, че едно е да се бориш искрено срещу расовата дискриминация, а съвсем друго – да се зарадваш, когато дъщеря ти доведе негър в къщи. Едно е в нашия случай, когато се декларира на думи, че уважаваш човека и зачиташ неговото мнение, а съвсем друго – когато на дело поведението ти е на истински тоталитарист. 
           Преди 1989 година имаше хора, които тихо и кротко си живееха ”под крилото на партията” и без да им трепне съвестта караха по правилото на двойното морално счетоводство. Имаха две линии на поведение: една,  по която отбиваха номера пред блюстителите на идеологическата правоверност и друга, която изразяваше тяхната истинска същност в тесен семеен или приятелски кръг. Но не бяха малко и онези, които убедено работеха с мисълта, че участват в раждането на едно справедливо общество. Мнозина бяха и онези с верноподаническия слънчогледов поглед, чиято единствена цел беше да се уредят, да уредят децата и внуците, да се обзаведат с мечтания материален рай.
            След промените някои от тях упорито се опитват да се превърнат в “активни борци” срещу тоталитаризма, за да осребрят отново единственото, на което са способни. За целта търсят предишните грешки на другите, калят и клеветят хората и се стремят да си изградят образа на правдоборци,  разбирай – и жертви на дискредитираната система.
           Наблюдава се възраждането на един пълзящ неосталинизъм, липсата на толерантност във взаимоотношенията между хората и политическите партии и движения, болезнената докачливост към всяка критика, дори когато тя е конструктивна. Издигнатите лозунги миришат на хегемонизъм, реваншизъм, мъст... В голяма си част  управляващите днес са водени от един-единствен стремеж, от пламенния инстинкт да  се задържат колкото се може повече на власт. Използват всички възможни механизми, за да манипулират хората, да ги лъжат и мамят. А в наше време когато хората са бедни, живеят в мизерия и нищета и нямат самочувствие, се поддават лесно на манипулиране. 
            Най-благоразумното е никога да не изпадаме в положения, от които можем да се разочароваме и срамуваме. 
            
         IX. 
         Болницата за активно лечение е висока сграда в края на града, близо до някогашния градски  парк. Построена е през 80-те години на миналия век.  Някога може и да е приличала на лична мома, но сега видът й е като на стар ерген. Стените са набръчкани, дограмите – избледнели, вратите – изкривени.  В двора амбулантни търговци, опънали сергии, предлагат всевъзможни лакомства – вафли, закуски, ябълки, грозде, шоколадови бонбони, редом с ярки платове, шарени забрадки… Днес изписваха приятелката му Елма. Затова е тук.  Преди да влезе в сградата, чу някой да вика:
             – Ей, Ейб, ти ли си? 
             Обърна се  и видя към него да се приближава мъж, който се тресе като малеби. Едра глава с кьосаво подпухнало  лице застана пред него: 
           –  Позна ли ме? – многозначително се усмихна оня и  подаде ръка. Вгледа се внимателно и на баджа прочете: „Демир Ахмед, директор на МБАЛ”.  
            Горещ гняв се надигна в гърлото му; усети как лицето му изведнъж притупва, онемява и ситна пот избива по челото му. Не подаде ръка – само избърса с длан влагата по нея.  Онзи продължи да се усмихва, вдигна ръката си и го потупа някак предпазливо по рамото...
              – Ейб, не сме се виждали толкова време. Ами, откакто завършихме…
              – Не Демир, откакто ти завърши –  прекъсна го Имдат и кръв обагри лицето му.  – Аз продължих да уча в Белене.
                Възцари се неловка тишина. След малко Демир каза, сякаш нищо не се е случило:
               – Извинявай, накараха ме… Аз не исках…
               – Нямам право да съдя, защото само Всевишният е съдник. Справедливи са неговите  присъди. Аз съм вярващ човек и съм убеден, че това е така. –  обърна се настрани и  внезапно тръгна.
                – Моля те, изслушай ме.  – дръпна го за ръката Демир. – Знам, че нищо няма да се промени, но ми изпълни молбата – завайка се той.  
                – Демир, вече знам, че на този свят винаги ще се намерят слаби хора, които ще реват и ще ритат – рече  с презрителна гримаса Имдат. 
                 – Моля те, изслушай ме. Знам какво ти е.
                 – Е, добре – съгласи се той – Хайде, давай по-бързо, че искам да се махна оттук.
             – Само който не е бил там, не знае за страха и напрежението през първите дни и месеци. Като това например да отидеш до онова място, в което никак не си сам. Но това е друга тема. Ти също си бил в казармата и мен нищо не ме оправдава – поде  Демир. –  Месеци по-късно разбрах за системата. С мене нещата се развиха по стандартния и не съвсем по този начин. Съседката Румяна беше наша семейна приятелка и работеше като телефонистка. Чрез нея майка ми и баща ми звъняха. Естествено, се обаждаха на дежурната. На третия или четвъртия път, когато ме извикаха, се оказа, че този път няма да говоря по телефона, а със старшина-школник Бутански – среден на ръст, средно симпатичен момък от Средногорие. Та той директно ми каза: 
            – Проверихме те. Ставаш. Притесних се, разтреперих се, идеше ми да повърна. Никога не ми идвало да  докладвам за хората, с които започнах да свиквам да съм заедно. Бутански ме разбра, така ми се стори тогава, и великодушно ми даде няколко дни да помисля. Три дена ходих като ударен  с желязо. Нещото, което стана през този период, беше комсомолското събрание на взвода. Избраха ме за секретар. Това е шансът ми, казах си и отидох при Бутански. Заявих му в очите, че не мога хем  да бъда секретар на комсомола, хем да докладвам за колегите си. В същото време декларирах, че ако видя някакво идеологическо отклонение, веднага ще дам знак.
                Демир погали кьосавата си брада, избърса очите си с обратната страна на ръката си и продължи:
              – Накрая това, което ще ти кажа, ще бъде за мое оправдание. Когато станах лекар, после  и директор на болницата, един ден при мен дойде машинописката, току-що напуснала работа, беше първокурсничка в учителския институт. Разказа как един офицер от службите я извикал и й предложил да докладва за настроенията сред студентите около възродителния процес, който вече беше започнал. Девойката със сълзи ме молеше да й помогна. Сетих се за моята история в школата и вдигнах телефона на въпросния офицер. Срещнахме се в едно заведение и направо му казах, че работата  не върви. Той силно се изненада. Не знам какво стана по-нататък –момичето повече не ми се обади.

                      X.
    Милан Кундера. Непосилната лекота на битието. 
Като студенти първи курс изучавахме Теория на литературата, известна като Литературознание. Спомням си анализа на „Едип цар“ от Софокъл. И лекторът, и водещият семинарните занятия, ни говореха само за ирония на съдбата и за едиповия комплекс. Нищо за чувство на вина и носене на отговорност. Така съм запомнил „Едип цар“. До прочитането на „Непосилната лекота на битието“: „Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало.“ 
                Но се случва. Проучването и атестирането на гражданите е главна и всекичасна социална дейност в комунистическите страни. За да се разреши на художника да направи изложба, на гражданина – да получи виза, за да замине през отпуска си на море, на футболиста – да влезе в националния отбор, първо трябва да се съберат всички сведения и данни за него…, а после цялата тази информация да се сумира, да се претегли, да се резюмира от специално  определени за тази цел служители. Но в донесенията не става и дума за способностите на гражданина в живописта или във футбола, нито пък за здравословното му състояние, което може би изисква той да прекара отпуска си на морския бряг. Сведенията се отнасят единствено до така наречената „политическа благонадеждност на гражданина“…, който трябва да се държи така, че да получи благоприятна характеристика.
                        За онези, които безропотно изпълнявали разпоредбите на своите началници и предавали близки и приятели… „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах.“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо! – пише Милан Кундера. 
             Не искам повече да разсъждавам върху вината и отговорността, а и не съм в състояние да отговарям на много от въпросите, които ме тревожат – все пак съм литературен герой, художествен образ. Ще подчертая обаче, че нарушените етически норми са в основата на трагедията на Едип. Знаел или не е знаел какво върши?! Има ли значение!? Интерпретацията на М. Кундера на Едип цар: Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп, напуснал Тива.
            XI.
            – Аз не мога да опрощавам, Демир. Опрощава Всевишния! – категоричен бе Имдат. Великодушно вдигна рамене и продължи, като дълбока въздишка отпуши гърдите му:  
             – Демир, няма последен удар зад гърба. През годините съм разбрал  достатъчно добре цената на предателствата. Познавам много задни дворове. В някои не препоръчвам да се влиза, в други без да си поръчаш можеш да изпиеш чаша вино заедно със стопанина, който надвечер е седнал да пече чушки за зимата. Чувал съм да казват, че най-голямото отмъщение била прошката. Аз не искам отмъщение. Нямам време за разчистване на стари сметки. Бил съм вече разселван.  А и намерих каквото търсех. Загубеното в огъня може да се намери в пепелта, но загубената чест – никога.

                                                                                             Автор:Мюмюн ТАХИР